Сезона на черешите

Когато настъпи сезона на черешите,по стара традиция се отправяме към Кюстендиския край.Там е Раят на черешите.Но,по стечения на обстоятелствата,пътуването ни се превърна в лов на Бъз.Някой беше закачил един буреносен облак и го влачеше след нас.В София рано сутринта валеше.След като обърнахме гръб на Витоша планина и се озовахме за малко в покрайнините на Люлин планина,времето рязко се промени.Облаците се разбягаха и остана само чисто,синьо небе като покрив над главите ни,обещаващ много топлина и един страхотен ден.Преди да стигнем Буново,решихме да се отбием да разгледаме едно доста занемарено и почти изоставено селце с името Углярци.Разцъфналите цветове бъз привлякоха вниманието ни и решихме,че черешите могат да почакат,пък и Кюстендил не беше кой знае колко далеч.Запретнахме ръкави,разтворихме торбите и се подготвихме за бране.И тогава някакси,като че ли това и чакаше,небето се зави с едни тъмни и разгневени облаци и изсипа над над един освежителен,изобилен душ.Не се отказахме.Приехме предизвикателството и въпреки заливащата ни небесна вода,започнахме да си берем бъз сякаш нищо не се случваше.Без да се усетим,незнайно как,торбите бяха напълнени и със задоволство се отправихме към село Буново.Там ни очакваше изненада.Оказа се,че същия този ден има събор на селото.Хората бяха изкарали и подредили едни маси,едно чудо,но не знаеха какво им носим ние.Веднага след като изоставихме колите и се наредихме на сергийката за скара,бира и други екстри,тези същите разбеснели се облаци напомниха,че се возят с нас и не са си тръгнали все още.Но,този път изчакаха хората да се хванат въодушевено на поредното кръшно хоро и тогава показаха,какво е туй буреносен облак.Не само,че изляха цялата вода на света върху нас,ами и пригласяха на музика с гръмотевици и светлинни ефекти.Разбира се,това не бе достатъчно за да развали веселбата.След като видяха,че и малкото хора,които се бяха събрали,няма да се откажат,облаците се предадоха и засрамени си отидоха.След кратка разходка в планината,се наложи ние да си тръгнем,защото не разполагаме все още със свободата на бели хора и все трябва да ходим на работа.Нашите приятели,останаха да общуват със земята и природата с идеята,като му дойде времето,земята да е щедра и да ни дари с много домати и чушки.
Следващия път,няма как да пропуснем да обиколим черешовите Божии градини.

Каране с практически съвети 1- 2013

09.11.2013 / 11:40

 

До там и обратно или приключението да стигнем до Велинград.

Намираме се във Варвара,малко спокойно селце,отстоящо според знаците на петнадесет километра от Пазарджик и на шест километра от гара Септември.Известно с минералните си извори и втория в България по топлина извор,чиято вода извира с 92 градуса по Целзий.

Но не това е темата на този разказ,така че приключваме с увода и започваме същинската част.

Разполагахме с три дена за почивка и решихме единия ден да посветим на заветната мечта на моята половинка да се повози на теснолинейката Септември – Добринище и да се разходим до Велинград,спа столицата на България,както я наричат из медиите,макар,че изобщо нито прилича на столица,нито минералната вода е на необходимото ниво за това звание.За хотелите да не говорим,но пак кривнах от темата.

Посетихме гарата на Варвара за да се информираме за разписанието по което се движи уникалното влакче и както всяка гара има закачено разписание на заминаващи и пристигащи влакове за сведение на пътници и посрещачи,така и тука не липсваше такова.Както ще се види от нагледния материал,веднага става ясно кой,кога заминава и пристига.

Наложи се да се обърнем за помощ към персонала на гарата.Една учтива и услужлива служителка веднага ни информира за часовете на пристигане и заминаване.

Всъщност висящото на стената разписание,бе по-скоро като част от интериора и няма за цел да съдържа някаква актуална и полезна информация.

Е,какво толкова.Всичко е част от емоцията,тихо нашепна едно тънко гласче с неясен произход.

На следващия ден,настроени за един приятен и незабравим ден се отправихме към гарата с половин час по-рано от посочения за да сме сигурни,че теснолинейката все пак няма да отпътува без нас.Касите бяха затворени,чакалнята празна и нещо във въздуха вещаеше неприятности.След кратък разговор с началник гарата,все пак бяхме информирани,че влакчето закъснява със седемдесет минути,че какво са седемдесет минути за един влак,като причината била в батковците или по-големите влакове,пътуващи до по-големите градове,пътниците от които,правят връзка с по-малката им сестричка - теснолинейка на гара Септември.

Плановете за един прекрасен ден се разпиляха във въздуха и бавно се посипаха по притихналите самотни релси,криволичещи и изкривени като болни от артрит кости.

Седнахме дълбоко замислени на перона и разбрахме,колко е важно,когато човек прекрачва прага на дома си и се отправя на път,винаги да има и План Б.

Но съдбата бе милостива.Протегна ни ръка в лицето на една мила възрастна женица,която също трябваше да стигне до спа столицата на България,но не на разходка,а за да се прибере у дома.Всичко в мен се разбунтува и реших,че ще се върна до комплекса в който бяхме отседнали,ще запаля колата и ще се закараме заедно с възрастната дама,поне тя да не мръзне и да се прибере у дома.В следващия миг се почувствах като подъл предател,който е на път да предаде мечтата на любимата си да се повози на “Влакчето на ужасите”,впечатление с което бях останал от последното си пътуване с въпросната теснолинейка.

Докато в мен Дявола крещеше да се качваме на колата,а Ангела в мен тихо нашепваше да не бързам,че все пак всичко е част от приключението,нашата спътничка си спомни,че според часа в момента,след малко от Пазарджик тръгвал автобус за Велинград и спирката била малко по-надолу,недалеч от гарата.Отправихме се към автобусната спирка с идеята,че на връщане непременно ще се приберем с влакчето и заветната цел ще бъде изпълнена поне в едната посока.

Стигнахме въпросната спирка и обнадеждени включихме в режим на изчакване.

На спирката имаше каса от която някога,имах чувството,че в древността,пътниците са закупували билети за автобуса и ми мина през ума,че все пак като във всяка цивилизована страна,би трябвало да има разписание на движещите се по маршрута превозни средства.

Но,от какво би трябвало до какво е в реалност,се оказа,че има огромна пропаст и както се вижда,въпросната информация отново липсваше.

Чакането се проточи повече от очакваното.Минаваше половин час след времето в което трябваше да пристигне автобуса и вече сериозно се притеснихме дали изобщо има такъв автобус и ако има,дали все пак е тръгнал на време.

В епохата на информационните технологии,се оказа,че няма от къде да се информираме по възникналия въпрос и определихме час до който да чакаме на автобусната спирка с идеята,ако до този час не се появи превозно средство пътуващо до Велинград,отново да се върнем на гарата.

Е,както вече стана ясно,всичко е част от приключението.Успокоен от тази мисъл не забелязах,че на спирката се появиха и други авантюристи,опитващи се да стигнат до въпросния град.От тях научихме,че автобуса тръгвал с половин час по-късно от обявеното някога разписание.

Явно нещо пропусках.Вече бях убеден,че днес е Международен ден на закъснението и всички празнуват в бурна надпревара кой да закъснява повече.Все пак дочакахме автобуса,който се оказа обикновена маршрутка,която с външния си вид неизменно напомняше на очукания космически кораб-ветеран на Хан Соло от сагата Междузвездни войни.Заплатихме таксата за пътуване,настанихме се почти удобно на седалките и не ни оставаше нищо друго,освен да скръстим смирено ръце и да се молим да пристигнем до крайната цел.След малко повече от половин час трясъци и заплашително скърцане,стигнахме заветния град -  град Велинград.Веднага след като напуснахме борда на маршрутката,се отправихме към гарата и се информирахме за следващото влакче за обратно.Съответно за час на пристигане,час на тръгване и евентуално с колко дена закъснение се движи.Бяхме приятно изненадани като разбрахме,че в обратната посока няма да има закъснение.Дори служителят на гарата се почувства обиден от въпроса за закъснението.

След пълноценна разходка из града,зачакахме на гарата щастливия миг в който ще изпълним мисията,а именно да се качим в станалата напоследък популярна теснолинейка.

Бяхме приятно изненадани,че “Влакчето на ужасите” вече е модернизирано и оборудвано с комфортни вагони с отопление,меко приятно осветление и удобни седалки,които дават възможност на пътниците да се отпуснат и да се наслаждават на приказните гледки,които се редуват по време на пътуването през планината.

Един нежен шепот в ухото ми напомни,че всичко е част от приключението,но за мен най-важната част бяха искриците на щастие в очите на любимата,които жадно поглъщаха пейзажите,изпълващи сетивата.

Автор: Й.Гърбов

Обиколката на Витоша - 2014!

Тази година за първи път не успях да финиширам на поредното издание на "Обиколката на Витоша".Всички от отбора бяхме в много добра кондиция и форма.Още на първия труден етап непосредствено след старта,чувството за умора не само,че отсъстваше,но имахме и прилив на сила.За съжаление технически проблеми със сериозна авария ме принудиха да финиширам на 50-тия километър,където състезанието за мен приключи.Но,още същата нощ отново се завърнах на СТАРТ/ФИНАЛА от където тръгнах отново по трасето,но този път като съпорт на приятели,които предизвикаха себе си с още по-силното изпитание на физика,психика и издържливост в дисциплината Пешеходци.Благодарение на тях,след нощното обикаляне из планината,все пак се докоснах до необяснимото с думи усещане в мига в който финалната линия бъде пресечена!

Снимки от тази невероятна нощ!

Троянски балкан!

Троянски балкан! from Йосиф Гърбов on Vimeo.

Предстоящи изследвания на Маршрути

м.Хайдук чешма.